Родителите ни са нашият стълб и духовна опора
Семейните връзки са едни от най-предизвикателните неща в живота. Първо сред деца и родители, след това сред съпрузи и сътрудници. Сигурно е ужасно да отраснеш в семейство без проблеми, някъде, където всички са били доста сплотени и постоянно са живели щастливо и заедно в съгласие. Сигурно, само че надали има такова семейство.
Семейните връзки са именити за споровете, до които могат да доведат, за тестванията, на които подлагат хората. Това е средата, в която сме най-уязвими, най-истински и най-зависещи по редица аргументи. Отношенията сред родител и дете, може би ще останат най-ключовите в нашето израстване. Дотолкова, че там се корени предишното и зависи бъдещето. Чували сте израза, че в случай че не сме в мир с родителите си и не оправим връзките с тях, и връзките ни отсега нататък няма да вървят, могат да пораждат и разнообразни житейски несгоди и тествания, които най-после постоянно ще водят до изначалната връзка с родното. Не едно обучение ни приканва да почитаме и почитаме фамилията и корените си, предците си, в случай че желаеме да живеем в естетика и да преодолеем бариерите по пътя си, да имаме триумфи. На думи звучи елементарно, само че в реалност?
Знаем, че фамилните връзки могат да причинят доста дълбоки белези, родители да се отрекеат от децата си и деца от родители. Много постоянно най-големите спорове пораждат, когато стартираме да доближаваме зрелост. Желанието за самостоятелност, за независимост, да потвърдим себе си и да последваме порива да живеем съгласно нашите правила, от време на време ни слагат в обстановка на избор и миг, в който можем да скъсаме връзката за неустановен интервал от време.
Да се съобразим ли с хората, които са ни дали живот и са се грижели за нас, които са създали голям брой жертви и взаимни отстъпки и са дали част от себе си или да се борим за себе си, да отстояваме себе си с цената на всичко, даже това от време на време да значи недоразумение, отдалеченост и влошени връзки за незнаен интервал от време. Понякога даже без време.
Част от същинското израстване е да преоткрием любовта и уважението към родителите си от позицията на огромни, самостоятелни и зрели хора. Това е една от най-големите и значими стъпки в живота на човек, тъй като любовта, когато сме деца и любовта, когато сме огромни е доста друга. Понякога не осъзнаваме по какъв начин сме били толкоз привързани към родителите си, до момента в който са се грижели за нас, а когато функциите се сменят не ние сме приемници на грижата, започваме да ги виждаме по различен метод. Започваме да виждаме слабостите им, започваме да ги упрекваме за неточности, които считаме, че са допускали. Съдим ги и те съдят нас. Като деца те са нашия свят, нашите богове, издигаме ги на пиедастел, без значение какви са те. Когато порастнем обаче и стартираме да вършим личните си неточности осъзнаваме, че и те са били просто хора, с техните потребности недостатъци, търсения и желания. И започваме да ги разбираме по-добре или... започваме да ги упрекваме за разнообразни неща.
Тук идва моментът с прошката и най-голямото тестване - отварянето на сърцето ни за тях и изложение на любов към тях, когато към този момент не сме подвластни дребни деца, а сме огромни хора с право на избор. И можем да изберем да продължим да бъдем близки или не. Но за какво е значимо да се преоктрием и да дадем всичко от себе си, с цел да усетят те обич и почитание?
Защото най-големият урок и най-голямата демонстрация на обич и човещина е да обгърнем и приемем родителите ни такива, каквито са. С техните скрупули, съжаления и черти - позитивни и негативни. Да бъдем до тях, не тъй като живеем или сме живели под техния покрив, а тъй като те са ни дадени като най-близките в този живот, нашия дирек и духовна опора. Да ги почитаме, почитаме и обичаме не тъй като чакаме нещо в подмяна, а тъй като те са повода да бъдем тук. От тях се учим, от тях получаваме безусловна обич.
Затова стопаните на кучета постоянно приказват с трогване за любовта на техните любимци, безусловна, неочакваща нищо в подмяна. Вечна, тъй като такава обич не е по този начин присъща за нас хората. Но може да стане, в случай че се научим да обичаме родителите си и откакто са спрели да се грижат за нас и продължим да им демонстрираме цялата си любов и респект, на които сме способни във всеки вероятен миг. Тогава любовта в сърцата ни ще се трансформира на друго равнище, неизмеримо равнище, такова, в което се случват всевъзможни чудеса, за тях, за нас и за света.
Инфо: www.highviewart.com
